Произхода на световете според дуалистичната космогония на Емил Белό
В списанието L'Esprit nouveau (№23) под горното заглавие срещаме изложени от френския учен Емил Дерменгам, новите идеи (1924 г.) относно произхода на световете на Емил Белό, подпредседател на Астрономическото дружество във Франция.
Макар и не последна дума на науката, поради големия си научен интерес, предлагаме на читателя общия вид на тази космогония, която въпреки определението си „дуалистична" – по-пълно от другите хипотези води към монистично разбиране на света.
Според тоя автор, законите на гравитацията и прочутата монистична теория на Лаплас, които извеждат слънчевата система от сгъстяването на една първична, нажежена до бяло газообразна мъглявост, не са достатъчни да обяснят понастоящем образуващите се звездни системи, нито закона за дистанциите между планетите и спътниците.нито кометите, нито обратното въртене на някои планети, нито уравнението на завивките на тъй наречените спирални мъглявини.
Наблюденията, от друга страна, не откриват никъде кълбовидни газообразни мъглявини, както тая, от която се смята, че е произлязла слънчевата система, според Лаплас. Всички са повече или по малко спиралообразни. Тези спирални мъглявини, от които имаме множество фотографии и които, според Кюртис надминават 730,000, се намират на значителни разстояния (обикновено повече от 300,000 светлинни години), изглеждат, че са вселени, различни от системата, от която нашата земя и слънце са произлезли.
Всяка от тях е съставена от милиони слънца, групирани всякога върху подобен план: 1) една по-блестяща централна ядка, гдето слънцата са по многобройни и по приближени; 2) спирални завивки (ветви, des spires) – от които едни се завиват, други – разлагат във вселената.
Следователно, този план е същият, като този на Млечния път – млечновидната система, от която нашата собствена Слънчева система е част. Колкото за кълбовидните купове – други звездни мъглявини, по-малочислени и по-сближени отколкото спиралните, – те изглеждат да са привързани към нашия Млечен път, в крайните граници на когото ги откриваме (средно 50,000 светлинни години).
Този строеж има подобие в атома, който е слънчевата система в миниатюра: кълбовидните мъглявини отговарят на периферните електрони. Всяка слънчева система ще бъде, прочее, по схващането, което излагаме, като клетка, частица от една спирална мъглявина; всяка спирална мъглявина е една отделна звездна вселена и нашият Млечен път е една от тези вселени.
Единството на световния план се показва още по-пълно, когато се види, че всяка слънчева система е построена върху същия модел като спирална мъглявина, от която тя е едновременно клетка и миниатюра. Забелязва се, че спътниците са почти в плоскостта на еклиптиката; че слънцата са в плоскостта на Млечния път (спирална мъглявина); че спиралните мъглявини (Млечният път) са в плоскостта на екватора на своята ядка. Слънцето на една слънчева система отговаря, прочее, на ядката в една спирална мъглявина; неговите планети, родени от планетните пръстени, отговарят на кълбовидните купове и на спиралите (des spires) на мъглявината.
Една такава концепция има нещо упояващо; тя задоволява една от основните нужди на човешкия ум: констатацията на дуализма и привеждането му към единство.
Всичко това става наистина убедително, когато от космологията се мине към космогонията, към идеята, която новата теория извежда за произхода на световете.
Ето основният ù израз: Всички звезди и звездни системи произлизат от удара и пробива на една аморфна мъглявина, имаща относително слаба бързина на преместване, – с една газообразна (или ултрагазообразна) тръба–вихрушка, надарена с голяма бързина на движение н въртене. Тази тръба–вихрушка– мъжки елемент, така да се каже, – играе по отношение на аморфната мъглявина–женски елемент, ролята на сперматозоида по отношение яйцето.
Чрез тоя космичен удар, първоначалната вихрушка достига ядката на новата трептяща система. Пулсацията, която я подува последователно в екватора и полюсите, произвежда сегментации (тая пулсация се забелязва в изменението на блясъка на звездите и в единадесет годишния период на слънцето – остатък от една много по-бърза такава; още по-рано други автори са смятали, че без пулсация, с равномерно издуване на екватора не е възможно да се обясни откъсването на планетни пръстени). Материята на ядката, хвърлена по този начин във въртящата се аморфна мъглявина, се разпределя там според гъстотата и съпротивлението. Така се образуват планетните пръстени (пояси). Така се обясняват кометите с голямо наклонение на орбити, ретроградните движения на външните планети, тъй мъчните за разбиране в другите теории, разстоянията на планетите и спътниците, наклоненията на планетните оси и всички, даже най-мистериозни особености на една слънчева система.
Това е в слънчевите системи. В спиралните мъглявини ядката не е слънце, а централната част, в която звездите са по-сгъстени; на планетните пръстени отговарят завивките (les spires) на спиралата: От тези завивки едните се понасят в пространството, докато другите се тласват в едно противоположно движение. – По причина на ротативното и постъпателно движение, с които са оживени ядката и първоначалната аморфна мъглявина, те се прибират в себе си. Тези спирални завивки се концентрират малко по малко в звездни купове (кълбовидните купове), които отговарят на планетите в една слънчева система.
Голямото превъзходство на тази нова, дуалистична космология, се вижда във въвеждането на времето в обяснението на вселените. Една слънчева система, такава като нашата напр. представлява един по-напреднал стадий, отколкото една спирална мъглявина. Но с време завивките на тази последната се накъсват на отделни кълбовидни купове, гравитиращи около ядката.
Би имало, от друга страна, два големи добре разграничени периода в историята на една слънчева система, на една космична клетка. На тези последователни състояния, Бело дава имената: Декартовско и Нютоновско. Наистина, първият период, този, който следва космичния удар, преди да са се индивидуализирали слънце и планети, е вихрушкоподобен. Декарт е имал една гениална интуиция, когато е говорил за своите прочути вихрушки; във втория период царува гравитацията, на която Нютон е формулирал законите.
Авторът смята, че много термодинамични и радиохимични основания, оправдават дуалистичната и вихрушковидна космогония. Космичният удар, според него, обяснява и създаването на междуатомната енергия.
Тази теория е още един принос към идеята за родството между природните явления. В една твърде забележителна тема върху „Проблемът на Злото". Емил Лазбакс, който си служи с новите данни на науката, за да покаже дуализма на две противни сили (живот и смърт, любов и омраза) и двойния процес на Падение и Изкупление, е изказал, може би, всичката философска стойност на космогонията на Бело. Космичният удар му се струва като един гигантски пример на световен дуализъм. „Слънчевата система и звездните системи стават наистина организми; те образуват едно космично царство, подчинено на същите закони на произвеждането, както животинското или растителното, и както химичното царство, гдето дуализмът се утвърждава в атома чрез съществуването на положителни и отрицателни електрони. Както физиологичната сексуалност е необходима за произвеждане на индивидуални вариации, също без космогонична сексуалност не биха се обяснили безкрайните вариации на звездните видове: прости или сложни звезди, пръстеновидни мъглявини, спирални и влакнести: тези последните представляват може би едно ембрионално състояние, гдето индивидът не се е още напълно откъснал, за да живее независим живот.". (aLsbax, p. 344 edit Alсаn) „Вселената, казва сам Бело (Ruve Sientifqne mars 1914), е имала някога, както всеки организъм, свои артерии, носещи артерии, носещи материята и движението на всички образуващи се звезди както кръвта на живите организми. Тези артерии ще са вихрушки от космична материя, аналогични с мъглявите влакна на Плеядите, свързващи звездите помежду им, ядките на планетите с тая на слънцето; тази солидарност, материализираща всички части на вселената, изглежда действително да води до една размяна на вибрации". Най-модерната наука не се ли връща към концепцията за Великото Животно, за което говори Платон.
Така се подкрепя идеята за населеността на небесните светове. Спектроскопът открива единството в химичния състав на всички части на космоса. Светлинните спектри показват еднаквото образуване на звездите с това на нашия свят. Ако прочее, същите тела, същите метали като тук долу, се намират и в най-отдалечените звезди, ако излъчванията и големите физически сили (привличане и пр.) са навсякъде еднакви — нищо не пречи да се допусне, че планетите на някои от безбройните слънца, които образуват не само нашия млечен път, но и милионите други космични сдружения или спирални мъглявини, са обитаеми както нашата скромна земя. Има един милиард и 500 милиона познати звезди, по-големи или по-малки от нашето слънце; има жълти, червени и сини, двойни и тройни. Теорията на Бело ни кара да вярваме, че никак не е възможно те да нямат също свои планети- Ние се смятаме за избраници, но нашия Феб би се сторил много жалък в очите на ония земи, които биват ласкани от различните цветове на две или повече огромни слънца.
Голяма и неизмерима загадка е да се знае, дали еволюцията следва върху тези тайнствено отдалечени светове същия ход, както върху нашия, или жизнената способност изменя безкрайно условията. Теологията и мистиката даже сами се спират пред този заливащ света въпрос, Има едни обаче, които бележат, че не може да се вярва, че другите светове са „безполезни и празни", защото „всичко е направено от и за интелигентността".
